На 24-ти март 2004, послучай 70-тия си рожден ден, точно преди началото на спектакъла “О, Коко, къде си?” в Драматичния театър в Пловдив, професор Крикор Азарян получи титлата Почетен гражданин на Пловдив. Признанието проф. Азарян получава за приноса си към културата и театъра на град Пловдив.

Крикор Степан Азарян - режисьор, рождена дата 15.03.1934. Място на раждане - гр. Пловдив
Гражданство - Българско
Националност - Арменец
Образование - Висше
Научно звание - Професор
Служебно положение - Художествен ръководител на клас по актьорско майсторство и режисура в НАТФИЗ. Режисьор в Театъра на българска армия.

Неговият живот:

След като завършва режисура при проф. Сашо Стоянов във ВИТИЗ Кр. Сарафов през 1966 г. специализира театрална режисура при Анатолий Ефрос и Георгий Товстоногов в Москва и Ленинград през 1969 г. Дебютира със спектакъла Дневникът на един луд - по Н. В. Гогол на сцената на Театър 199 (1966). От 1966 до 1969 е в ДТ Н. О. Масалитинов - Пловдив. От 1969 до 1978 - в Театъра на Българската армия. От 1978 до 1983 - в Народния театър Иван Вазов. От 1984 до 1987 - в Сатиричния театър. От 1987 до 1990 - в Театър София, а от 1990 - отново в Театъра на Българската армия. Поставя в Пазарджишкия драматичен театър (1965 - 1975) и в много други наши театри. Поставял е в Полша, Югославия, а през последните години поставя в Македония и Русия. Педагогическата си дейност започва през 1970 като асистент на проф. Желчо Мандаджиев във ВИТИЗ Кр. Сарафов. От 1976 води клас по актьорско майсторство и режисура. От 1988 е професор. Има един игрален филм, поставя и в телевизионния театър.
Носител е на много награди от национални театрални форуми.

Неговото слово:

“Нашите политици хвърлят цялата си енергия в рушене...”
“Фаталното за българина е, че смята хитростта и мъдростта за еднозначни...”
“Но истината е като тоягата - има два края. Затова ролята на медиите е колкото обществено значима, толкова и обществено вредна. Манипулираща или манипулирана. Границата е много деликатна.”
“Няма случай хората, отишли на театър, след като гледат едно представление, да изпочупят и изгорят столовете, на които са седели. И агресивни, тичайки по улиците, да търсят своите жертви. Театърът очовечава хората. Прави ги равни. Това не се случва никъде освен в театъра, концертната зала, киносалона... Там, където се извършва духовно свещенодействие.”
“Боя се да не излезе така, сякаш хората от Балканите са лошите деца на света. Ожесточението, жестокостта, изчезването на ценностите са повсеместни явления. Наред с лошия живот, в който безспирно сме принудени да съществуваме, проблемът на хората на Балканите е, че те нямат нужното позитивно мислене.”


Крикор Азарян пред в-к "Марица": Изкуството ­ това е вярата, че последният бедуин ще те забележи.

Интервю на Евелина ЗДРАВКОВА и Мария ЛУЦОВА

¦ Г-н Азарян, толкова рядко се връщате в Пловдив, а винаги казвате, че тук са минали най-хубавите ви години?

¦ Вие ме връщате в любимите спомени. Бяхме един приятелски кръг, в който Жоро Слона беше централна фигура, въпреки че все си мълчеше. Пишеше четиристишията си върху сметките и го ценяхме като поет, а аз му завиждах за лекотата, с която ги съчиняваше. В арменския клуб на бай Симон играехме пинг-понг през деня, а вечер ние, прокълнатите, въртяхме бохемските купони. Нямахме много пари за пир на ниво. Затова веднъж откраднахме кокошките на един байчо. Често като трудовак преспивах у хазаина на Милчо Левиев

¦ Ама вие трудовак ли сте били?

¦ Нали бях неблагонадежден гимназист, пишех антикомунистически лозунги. Изключваха ме два пъти от училище. Вечерната гимназия завърших благодарение на класния, застъпи се за мен, защото бях отличник. Въобще всичко, което съм постигал, е било с много препятствия. Винаги съм се чудил на хората, които не са по-малко луди от мен, нито пък глупостите им са по-красиви, но никой не ги закача. А за моите и най-малки криввания все съм си получавал ударите. Но с годините се уверих, че всяко зло е за добро, стига злото да не те пречупи.

¦ Как се опазихте от злото?

¦ Две неща са ме направили такъв, какъвто съм. Първо, че съм арменец и нося гена на един изстрадал народ без родина. И второ, че съм имал щастието да се родя в Пловдив. Много обичам този град. Това не са празни лафове, защото моето детство беше приказка. В Стария град, около Хисар капия, полето е енергийно. В руините, могилите, старите къщи от Възраждането бродят духове. Но Балканите носят своите исторически обременености. Великите сили през различните периоди са ни разигравали, на кръстопът сме, тук се пресичат много геополитически интереси. Жертви сме, но в определени моменти се превръщаме в палачи едни на други.

¦ Кой ще реши спора ­ човек дявол ли е или бог?

¦ Изглежда, Достоевски е бил най-прав, че съчетаваме в себе си и дявола, и бога. Дяволът започва да доминира върху съзнанието, когато човек загуби ценностна ориентация. С годините аз ставам все по-вярващ. Явно при несъвършенството на човешката природа, идващо от първородния грях, човечеството се нуждае от бог и от опора. За мен такава опора е душата на човека. Много е наивно и глупаво, но от най-ранна възраст на мен вътрешният глас ми е подсказвал какво не трябва да правя. Не че съм се вслушвал в него, но съм знаел поне кое е добро и кое е зло. Когато аз учех, занятията ми започваха в църквата с молитва. Аз съм вярващ човек,спазвам постите, но не съм фанатик. Така са ме учили в “Махитариани” ­ един колеж на Сахат тепе, който вече не съществува. От дете съм свикнал да живея в среда от етноси ­ гърци, българи, цигани, евреи. Тази мултинационалност съм я приел като нещо естествено. Другостта съм я срещнал не в агресивно състояние, а в детската идилия. Затова съзнавам, че в кръвта си съм арменец, в съзнанието ­ българин, нося повече думи на български. В най-дръзките си мечти животът съм си го представял като един разговор между всички народи.

¦ Не се ли страхувате, че конвейерният човек-технократ ще завладее света?

¦ Колкото повече се развихря стихията на консуматорите, толкова повече има нужда от вяра като коректив. Съзнавам, че моята теория е може би глупава и ретроградна, че Средновековието, което сме анатемосали като черен период, е всъщност апогеят на духовността. Просвещението е това, което издига в култ ползата, а с нея започва да ерозира духовността, защото духовността пречи на прагматичността.

¦ Нали човекът според Просвещението е мислеща тръстика, а Средновековието е сложило окови на свободното творчество?

¦ Знаете ли, чудех се защо Шопенхауер е казал: “Човекът е махало, което се движи между скуката и страданието”. Мислех си, че има грешка, защото ако в единия полюс е страданието, то отсреща трябва да е щастието. С годините осмислих, че страданието е духовното преживяване, а всичко останало е скука ­ дори и благоденствието. Земният ни път се движи в този хаос и значение имат само волята и случайностите. Че с какво помиярът на улицата е по-лош от домашното куче до парното? Да не е то по-интелигентно? С този въпрос се занимават философите, които се опитват да чертаят перспективи. За мен техните трудове са ценни книжнини, но не определят живота ми.

¦ Вашият живот е театърът, но в идеалната държава на Платон място за изкуства няма?

¦ Платон е един аристократ, който дели хората на категории. Подреждал ги е като Менделеев. Мисля си, че театърът е викът на подтиснатия от дявола бог. Ако можеше всичко да се обяснява с тези деления на видове, тогава защо никой досега не е открил формата и мястото на съвестта в тялото човешко. Изкуството е опит да оставиш следа. Правили са го още пещерните хора. Спомням си една новела на Екзюпери. Две човешки същества закъсват в пустинята без храна и вода. И халюцинират ­ виждат спасителен керван. До един момент, когато миражът се оказва действителност, но героите нямат глас да призоват за помощ. И керванът отминава. В последния момент обаче водачът бедуин обръща глава и спасява страдалците. Ето това е изкуството ­ вярата, че последният бедуин ще си извърне леко главата. Е, питам ви, тук Платон може ли да помогне?

¦ Ще има ли българският народ своя последен бедуин?

¦ Не мога да бъде партиец, защото искам да си говоря с хората, а не с масите. За мен проблемът на нашето време е липсата на диалог.¦ Тази липса на диалог ли прави хората самотници?¦ Самотността е следствие на разочарованието. Най-самотни са политиците и хората на изкуството, но по различни причини.

¦ Какви компромиси ви се е налагало да правите в името на диалога?

¦ Вярно е, че преди 10 ноември бяхме дисиденти, но усещахме някак си интуитивно кога юмрукът на държавата се свива и кога се разпуска за хората на изкуството. Внимавахме повече. Естествено, че съм правил компромиси. Но въпреки че звучи самохвално, от 66-а до 90-а година от 70 постановки не съм направил нито един спектакъл за Ленин, Георги Димитров или комунистическата правда. Не че не са ме натискали. Опитвал съм, но нищо не се получаваше от такива спектакли. Аз не съм борец. Нито съм знаел, че ще дойде Видовден. Правех го инстинктивно, за да се съхраня. Две неща убиват таланта ­ злоупотребата с него и крушението на илюзиите. Колкото и да си скептик, зрънце вяра трябва да има.

¦ С какво подхранвате своята вяра?

¦ Може да е еснафско, но искам децата ми да не живеят в унижение, да не страдат. За да го има това спокойствие, трябва в България да стане по-добре. Сега ме е страх от глобализацията, грях ми на душата. Знам, че няма да ни се размине, но се боя от нея. Тя ще унищожи красотата. А красотата се крие в разнообразието, в различния бит, в различните цветове. Ако всички започнем да ядем “Мак Доналдс”, това е убийство. Красивото в еднаквостта е извратено.…

Биография

Крикор Степан Азарян е роден на 15 март 1934 г. в гр. Пловдив – режисьор и педагог. Завършва режисура при проф. С. Стоянов във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” през 1966 г. Специализира театрална режисура при А. Ефрос и Г. Тавстаногов в Москва и Ленинград (1969). Дебютира с постановката на „Дневникът на един луд” по Н. В. Гогол в Театър „199” (1966). Работи в ДТ – Пловдив (1966-69), ТБА (1969-78; от 1990), НТ „Иван Вазов” (1977-84), ДСТ (1984-87), Театър „София” (1987-90, директор), ДТ – Пазарджик (1965-75) и др., асистент на проф. Ж. Мандаджиев във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” (1970), води класове по актьорско майсторство и режисура (от 1976), проф. (1988). Починал на 14 декември 2009 г. в София.

Крикор Азарян е режисьор, който оставя свой отпечатък в историята на родния ни театър като творец, а в съвременната ни театрална култура заема едно от почетните места. И днес с възхищение се споменават неговите постановки „Януари” на Пазарджишкия театър през сезон 1973-1974 г. Тя е емблематична за отварянето на нов път към драматургията на Йордан Радичков и пример за синтетичен театър. Постановката на „Вишнева градина” в театъра на „Народната армия” през 1976 г. се превръща в събитие. Блестящото трагикомично изпълнение на Наум Шопов в ролята на Гаев определя мисленето за Чехов. То напуска представата за психологическия реализъм и преминава в гротеската.
Работата на режисьора е насочена предимно към актьорската импровизация.

Постановки: „Уестсайдска история” по А. Лоуръндс, Ъ. Леман, „Пътеки” – Н. Хайтов, „Януари” и „Опит за летене”, „Лазарица” – Й. Радичков, „Албена” – Й. Йовков, „От земята до небето” – Н. Русев, „Вишнева градина”, „Чайка”, „Три сестри” – А. П. Чехов, „Сивзе Бандзи е мъртъв” – А. Фюгард, „Последен срок” – по В. Распутин, „Случка в зоопарка” – Е. Олби, „Дело” – А. В. Сухово-Кобилин, „Терен за разчистване” – В. Хавел, „Камината” – М. Минков, „Последният запис” („Последната лента на Крап’) – С. Бекет, „Лулу” – Вр. Ведекинд, „Самоубиецът” – Н. Ердман, „Дванайста нощ”, „Крал Лир”, „Хенрих IV” – У. Шекспир, „Петрол и „Автостоп”, „Кълбовидна мълния”, „Упи или театърът в края на века” – Ив. Радоев, „Персифедрон” – К. Павлов, „Буре барут” – Д. Дуковски, „Бая си на бълхите”, „Продавате ли демони?” – Б. Папазов, „Трамвай желание” – Тенеси Уилямс, „белградска трилогия” – Биляна Сръблянович, „Приказки от Виенската гора” – Йодон фон Хорват,  и др.

Постановки извън страната: „Опит за летене” – Й. Радичков, „Театър на воли” – Варшава, Полша, „Януари” – Й. Радичков в Театър-школа за съвременна пиеса, Москва, „Последният запис” – С. Бекет, в Битоля, Македония, „Дванайста нощ” – У. Шекспир и „Лоренцачо” – А. дьо Мюсе, копродукция на Битоля и Охридско лято’95, „Дванайста нощ” – У. Шекспир в МХТ (1997) и др.

Гастроли: в Берлин, Москва, Тбилиси, Карлмарксщат, Македония и др.
Режисьор на игрален филм и постановки в Телевизионен театър. Носител на национални награди и държавни отличия.
„Възгледите на един стар клоун” – филм за Крикор Азарян от художествено-документалната поредица „Умно село”, продукция на БНТ, 1999 г.  

Паметна плоча на режисьора Крикор Азарян се откри в родния му град Пловдив на 6 ноември 2011 г. Автор на релефа е пловдивският скулптор от арменски произход Петко Иванов.

"Идеята възникна още след като професорът почина в края на 2009 г. Проектът стартира официално през пролетта на 2010 г., след като в Арменския културен дом в Пловдив бе проведена вечер в памет на Крикор Азарян. Средствата за изработване на паметната плоча са дарени от близки, приятели и почитатели на Крикор Азарян: Крикор Долмаян, Агоп Сренц, Хари Бабикян, Хайрабед Ховагимян, Бедо Зобуян, д-р Любомир Нурян, Гаро Балтаян, Мовсес Тютелян, Хазарос Четинян, Хени Манукян, Хом - Варна, Хом - Пловдив и други. Противно на очакванията на скептиците, парите бяха събрани съвсем скоро след обявяване на дарителската кампания, а някои суми постъпиха още преди официалното й разгласяване в медиите”, разказва Крикор Сренц, ръководител на инициативната група за изграждането на релефа.

Скулпторът Петко Иванов работи безвъзмездно по проекта. "Още в самото начало той отказа какъвто и да е хонорар и прие работата по релефа като един поклон пред личността на професора. Най-много време му отне избора на окончателния вариант. След няколко работни проекта се спряхме на настоящия, който бе одобрен и от най-близките на професор Азарян. Изработването на самото изображение отне на автора няколко месеца усилен труд. По реализацията на проекта се включиха много други хора, на които благодарим. По-важното е, че такива хора има и те са сред нас”, допълва Крикор Сренц

Инициативната група, работила за изграждането на паметната плоча на Крикор Азарян, и занапред ще продължи да работи за популяризирането на емблематични за нашата култура и дух личности.