Роден в град Шабин Карахисар (родното място на легендарния Антраник), Турция.

Преживява ужасите на Арменския геноцид от 1915 г. Остава съвсем сам. Но с много трудолюбие и вяра и с помощта на благородни хора, надмогвайки страданията и мизерията, успява да задоволи влечението си към интелектуално и духовно издигане. След завършване на Йейлския университет в САЩ, богословие, пренебрегва възможността за лично благополучие там и идва в България, за да се посвети на своя изстрадал народ. От 1933 до 1949 г. е директор на Арменското училище в Пловдив. Публикувал е много статии и няколко книги. В превратно време тесногръдието, кариеризмът и подлостта прекъсват благородната му дейност. Отнемат му не само длъжността, но и възможността публично да говори и пише. Дълбокото огорчение ускорява неговия край. Известно време е безработен и обикновен строителен работник. До края на живота си е н-к склад в ДИП „Напредък” - Пловдив. Запазва и до днес уважението на многобройните си ученици и познати, оставяйки достойния си пример.

Автобиографичната книга на Сурен Вецигян обхваща периода от героичната защита на Шабин Карахисар и Арменския геноцид през 1915 до 1949 г. Освен описание на събитията, съдържа множество анализи и коментари и позоваване на писмени източници.

Предговор към книгата "Воден от Бога, в служба на народа си",

издание на ОАБС "Парекордзаган" клон Пловдив, 2001г.

Автобиографии се пишат от велики хора. Нямам претенции да съм такъв. Но поради това, че съм роден арменец и станах интелектуалец, животът ми бе богат на събития. Миролюбив и кротък по природа, никога не съм търсил приключения, но въпреки желанието ми животът ми поднесе много преживявания и мъки. Първоначално страдах, защото съм арменец, по-късно, защото съм интелектуалец. И в двата случая страдах много. Но никога не изгубих вярата си в Бог, напротив, тя се усилваше. Започнах твърдо да вярвам в думите на Апостол Павел, че „всички неща работят заедно към добро за този, който обича своя Господ”. Опитвах се да Го обичам и да живея според Неговата воля и оставих останалото на Него. И сега мога да заявя, че Той никога не ме изостави. Всъщност аз пиша тази книга в период на преследване и страдание.

Не търся похвали от читателите, имам ги от Бог. Пиша тази книга с надеждата да хвърля светлина върху близката история на един нещастен народ, чийто член Господ е предопределил да бъда.

От много години бях готов да опиша живота си, но се колебаех. Не исках да подклаждам евентуална нова вражда между арменци и турци. Самият аз отдавна съм отхвърлил всяка мисъл заотмъщение, убеден, че трябва да има прошка за злото и в необходимосттада се гледа напред в живота. В края на краищата реших, че е необходимо да го направя. Основанията ми са следните:

Първо, необходимо е да се знае историческата истина. Надявам се, че давам своя малък принос за изясняване недалечната история на Близкия изток.

Второ, през тези години прочетох много книги и публикации от страна на турците, в които не само се опитват да оправдаят извършеното, но и да прехвьрлят вината върху самите арменци. Нима не трябвада им сеотговори?

Трето, ако не беше Първата световна война, турците не биха могли да извьршат течи ужасни престъпления. С написаното желая още веднъж да покажа ужасното лице на войната.