Още през IV в. една голяма група арменци, водени от аршакидските князе Артаван и Клейен (Глак) се преселили в македонския град Никея, съпроводени само от войниците си. Проф. Адонц датира събитието към 369-474 г. Малко по-късно към посочените князе се присъединили и жените и децата им заедно с верните си васали. През 570 г. с друга преселническа вълна арменци се заселват в Никея, Александруполис и Филипополис. Византийския император през 582 г. изтеглил почти цялата арменска войска от Мала Азия и я хвърлил срещу аварите, които преминали р. Дунав и застрашавали Тракия. След успешните им действия в Мизия и Добруджа той оставил някои части в тамошните гарнозони, а други изпратил в Македония. Това са сведения на арменския историкограф Себеос, които съвпадат с известието на византийската писателка Анна Комнина, която подчертава, че от VI в. нататък Филипополис имал преобладаващо арменско население.

С падането на Балканите под Османско владичество, вече от края на XIV в. до към средата на XVI в. преселванията на арменците в поробените български земи, респ. в Пловдив трябва да са имали спорадичен характер. В Пловдив (вече преименуван на Филибе) през XV в. според някои е бил заточен един от големите арменски лекари от късното Средновековие Амирдовлат от Амасия /градче в Мала Азия/. Той тук е живял близо 10 години и е написал своя труд “Ползата от медицината” и други книги.

В една преписка към свой медицински ръкопис той споменава имена на лекувани от него пациенти – българи, турци, гърци, арменци, от което може да се заключи, че тук е имало арменци, вероятно малобройни, още необособени като етно – религиозна общност. Освен това в друга преписка, в превода на един лечебник от 1469г. Амирдовлат Амасиаци отбелязва името на патриарх Йоаким и епископ Аристакес, под чиято духовна власт се намирал Филипопол и околността му. От това следва, че той би трябвало да е духовен глава на пловдивското арменство през онези години, но за съжаление, не се споменава за наличие на арменска църква в града.

Църквата “Сурп Кеворк” първоначално е била Източно православна, посветена на Св. Георги Победоносец. През 1149 в двора на църквата с почести е бил погребан знатния епископ Алвизиус от Арас, изпратен със специална мисия от френския крал Луи VII в двора на Византиския император Мануел I Комнин в Константинопол по време на Втория Кръстоносен поход (1143 – 1180). Още през 1767 тази църква е била преотстъпена на Пловдивската Арменска Епархия. Това е единствената църква със странични отделения освен централния кораб: Едно за жените и друго за мъжете. Към църквата е бил построен параклис. След няколко реконструкции храмът добива днешния си вид.

Църквата “Сурп Хач” (“Свети Кръст”) впоследствие наименована "Сурп Нахадагац", е построена по време на вътрешни църковни противопоставяния между конституционалисти и антиконституционалисти. Когато партизанските страсти утихват, тази култова сграда, състояща се от предверие и църковно салонче с олтарна част, вече преустроена, започва да служи като стая за отдих и като съблекалня на високопоставен духовник, присъствал на богусложението. В последствие олтарната част се прегражда и се използва за складово помещение. 

През 2005 г. се извършва ремонт за възстановяване на параклиса, който е открит от Архиепископ Дирайр Мардикян на 24 април същата година едновременно с откриването на Хачкар-а в църковния двор. В момента там се помещава част от музейната експозиция на църковна утвар.

Пловдив е един от най-древните градове в Европа, по-древен от Рим, Атина, Константинопол и е съвременник на древна Троя. През 72г. пр. н.е. римския пълководец Теренциус Варо Лукулус завладява цялото поречие на р. Марица, включително и Филипополис, който римляните вече назовават Тримонциум/град на три хълма/.

В края на IV век пловдивският регион е включен във Византия и тогава започва т.н. "византийски период". От този период започва историята на днешния арменски християнски храм "Сурп Кеворк", който в началото на V век е издигнат от православни византийци до северната страна на крепостната стена и е наречен на "Свети Георги Победоносец"- /Агиос Георгиос/. В първоначалния си вид църквата съществува до 447 г., докато варварското нашествие на хуните опожарява Тримонциум. Въпреки големите жертви и тъгата по отвлечените от хуните християни, спасилите се жертви издигат наново своя храм. Минават  столетия, нови преселения заливат полуострова.

Пред и около църквата има обширен двор, който обгръща църковния комплекс в правоъгълник, като част от него служи и за училищен двор от времето, когато се построява то през първите три десетилетия на XIX в. Дворът откъм западната страна се опира на масивна, висока каменна стена, напомняща крепостните стени на града в древността. Макар тя да отнема изгледа към града откъм запад, поради преградно – защитната функция, която изпълнява, тази й конструкция е напълно оправдана. От източна страна църковния комплекс е защитен от каменни стени, издигнати пред склоновете на хълма “Небет тепе”.

В миналото двора е бил предназначен за гробище на знатни и заможни арменци от общността, както и за свещеници и висши духовници, починали тук. Свидетелство за това за множеството мраморни надгробни плочи с изтрита епиграфика.Много от тези плочи виждаме използвани като настилка в отделни сектори на двора.

През 1920-1922 г. прокудените от младотурското правителство арменски бежанци, в следствие на Геноцида от 1915 г. и гръцко-турската война донасят вярата си и спасяват древната утвар от поругаване от храмовете в Родосто, Малгара, Чорлу, Одрин. Тук тя заживява своя втори живот. Днес част от тези безценни предмети са подредени в уникалната за България и света музейна експозиция в криптата на църквата. Тя бе открита по случай 1700 годишнината от приемането на християнството за държавна религия през 301 г. в Армения. Тук се съхраняват многобройни настолни и нагръдни кръстове, мощехранителници, потири, ръкописни библии, требници и много други...

Голяма ценност за храма са нейните стари икони, изписвани от зографи. Между тях са "Света Богородица Пътеводителка", създадена в края на XVIII век от неизвестен арменски майстор, иконата "Богородица с Младенеца" - картина с красиво резбована позлатена рамка, дело на Никола Одринчанина, изписана през 1838г. Негови са и типичните за арменските църкви от XIX век платна на светци и библейски епизоди...

Повествование за иконата на преблажената наша владичица –

Света Богородица „Одитрия” (Пътеводителка)

На 8.12.1828 г. с благородното честно и грижливо отношение към събраните за строежа църковни пари на дарителите - обикновени миряни и знатни големци – арменският храм „Сурп Кеворк” в гр. Пловдив е отново построен и осветен от Архиепископ Месроб от Одрин и отец Татеос и отец Саркис. Пресветата икона на Св. Богородица „Одитрия” (Пътеводителка) е пренесена от стария храм и поставена в новия, за да ги пази от болести и зла съдба.

Иконата е създадена в края на 18 век в чумаво време от неизвестен арменски зограф. Той се придържа към традицията на арменската живопис, свързана с илюстрирането на старата арменска книжнина. Неговият почерк е подчертано индивидуален с характерна етническа типология на образите, с любовта към многообразния растителен орнамент в украсата на фона, с употребата на златния и сребърния варак.

Днес реставрираната икона възсиява със своя истински блясък. Ние се молим и покланяме на Божията Майка.

Наставнице наша и пътеводителка,

Ти си най-верният пътепоказател

За смислен и благонравен живот на земята и

Вечно спасение на небето!

Около храма "Сурп Кеворк" (Свети Георги) в Стария град се върти животът на арменската общност в Пловдив. В общ двор са черквата, читалището към нея, училището, домът на културата. Все ще се намери човек, който да упъти любопитния непознат.

От началото на века до средата на 40-те години в България са издавани над 50 арменски вестника и списания, съществуват секции на традиционните арменски партии в диаспората, работят арменски организации, създадена е система от контакти с арменците в други страни. Доколкото българското общество проявява траен интерес към арменската култура, започват да се печатат арменски автори и на български език.