Пловдив е един от най-древните градове в Европа, по-древен от Рим, Атина, Константинопол и е съвременник на древна Троя. През 72г. пр. н.е. римския пълководец Теренциус Варо Лукулус завладява цялото поречие на р. Марица, включително и Филипополис, който римляните вече назовават Тримонциум/град на три хълма/.

В края на IV век пловдивският регион е включен във Византия и тогава започва т.н. "византийски период". От този период започва историята на днешния арменски християнски храм "Сурп Кеворк", който в началото на V век е издигнат от православни византийци до северната страна на крепостната стена и е наречен на "Свети Георги Победоносец"- /Агиос Георгиос/. В първоначалния си вид църквата съществува до 447 г., докато варварското нашествие на хуните опожарява Тримонциум. Въпреки големите жертви и тъгата по отвлечените от хуните християни, спасилите се жертви издигат наново своя храм. Минават  столетия, нови преселения заливат полуострова.

Славянската вълна преименува града на Плоудин.

         През 812г. на 12 юни хан Крум влиза в града и той за пръв път  става български.

         През паметната 865 г. равноапостолният княз Борис IМихаил извършва онзи исторически акт, който завинаги причислява българския народ към християнското семейство на европейските народи. В малката църква на трихълмието започва българско богослужение.

         По времето на византийския император Йоан Цимисхий /969-976г./ през 971г. се слага край на първото българско царство и за два века секва българската реч в храма "Свети Георги". Не безизвестен е фактът, че именно този  император заселва голяма група арменци в областта около Пловдив.

         През времето на Първия кръстоносен поход/1096г./ миналите през Филипополис кръстоносци, извършват богослужения в  църквата "Св. Георги". За периода на Втория кръстоносен поход /1147-1149г./ са открити исторически анали на германския учен Перц "Монументо Германия скрутум", които свидетелстват, че участникът в похода Одон дьо Дьой говори за християнски храм, именуван на светеца Георги Победоносец. Той посочва, че в олтара на тази църква е погребан пратеникът на френския крал Луи VIIФилип Младия /1137-1180г./ епископ Алвизиус от Арс. Неговият гроб се прочул с множество чудотворни изцеления и самият крал Луи VII, предводител на похода, се поклонил пред него.

         След провъзгласяването на Второто българско царство много български владетели са коленичели за молитва пред лика на Свети Георги Победоносец. Храмът е посещаван от царете Асен и Петър, молитва е отправил Иванко, убиецът на Асен I. Цар Калоян в омразата си към византийците го разрушава, но цар Иван-Асен ІІ  го съгражда отново през 1205г.

         В годините на Третия кръстоносен поход Пловдив не е напуснат от живущите в него арменци, но за пореден път в 1364г. агаряните разрушават напълно малката църква.

         През 1520 г., използвайки пълномощията, дадени от султана, Гръцката патриаршия се превръща в пълновластен господар на православните храмове в отоманската империя. Европейският пътешественик Стефан Герлах в 1578г., преминавайки през Пловдив, отбелязва, че в града има около 250 арменски семейства, които живеят между двата хълма до старата крепост.

         Турците, в желанието си насилствено да ислямизират християнското население, разрушават църквата в 1657г., но каквото Господ е съградил не може да се срине. Нарастващата арменска колония в следващите десетилетия закономерно се нуждае от свой собствен молитвен дом. Така през 1675г. чрез арменския търговец Абро Челеби Белградчанина се получава ферман, в който се разпорежда на местните гърци да предадат една от осемте си църкви в Пловдив на арменците за техен молитвен дом.

         През 1828г. с набраните средства от видните пловдивски благодетели  Хайрабед Чорбаджи, Татеос Ага, Манук Хинтлиян, Хаджи Гарабед и Аведис и др. се започват строителни работи по градежа на новата църква .Събаря се старата сграда, теренът се разширява, а градежът се извършва с дялани правоъгълни каменни блокове. Той е завършен на 26 октомври 1828г., а на 8 декември същата година е осветен от архиепископ Месроб от Одрин. Тези родолюбиви арменци възлагат строителството на майстори от Мала Азия. В двора на същата се намира камбанария, изградена през 1850г. и преправена в арменски стил през 1930г. Уникалното в храма е това, че аписът е облицован с фаянс от XVIII-XIXвек от Кютахия /днешна Турция/- център на арменските художествени занаяти. Така типичната облицовка днес е позната единствено в двата  арменски храма в Йерусалим и Пловдив. През 1920-1922г.  прокудените от младотурското правителство арменски бежанци, в следствие на геноцида от 1915г. и гръцко-турската война донасят тук не своето материално богатство, а вярата си. Те спасяват древната утвар от поругаване от храмовете в Родосто, Малгара, Чорлу, Одрин и тя заживява своя втори живот. Днес част от тези безценни предмети са подредени в уникалната за България и света музейна експозиция в криптата на църквата. Тя бе открита по случай 1700 годишнината от приемането на християнството за държавна религия през 301г. в Армения. Тук се съхраняват многобройни настолни и нагръдни кръстове, мощехранителници, потири, ръкописни библии, требници и мн. др. Голяма ценност за храма са нейните стари икони, изписвани от знайни и незнайни арменски зографи. Между тях са "Света Богородица Пътеводителка", създадена в края на XVIIIвек от неизвестен арменски майстор, иконата  "Богородица с Младенеца"- картина с  красиво резбована позлатена рамка дело на Никола Одринчанина, изписана през 1838г. Негови са и  типичните за арменските църкви от XIXвек платна на светци  и библейски епизоди. Самата конструкция на олтарната част е рядко явление в арменската църковна архитектура и днес е почти невъзможно да се срещне някъде по света.

Снимки: Д. Стамболян, Р. Чавушян